Така започна всичко...
Да говориш за проблемите в живота си винаги е трудно. Почти никога не знаеш как да започнеш, но забелязали ли сте, че веднъж заговаряйки – не може да спрете? Това се случва и с мен докато пиша тази статия, на която само между другото, слагах началото и след това изтривах, повече от десет пъти.
Нищо, наистина нищо не е идеално. Колкото и някой да се опитва да ви убеди в обратното, но всичко дори и лошото, се посреща по-лесно с усмивка. Ето това целя с историята, която възнамерявам да ви споделя, защото макар ежедневието ми да не е перфектно, се научих да го изпълвам с усмивки. Нещо, което се надявам и вие да усвоите, ако все още не сте.
Ще започна от самото начало, още от най-ранна детска възраст и ще говоря с вас, така все едно сега се запознаваме.
Винаги съм била странно хлапе. Не съм посещавала детска градина, което обикновено е мястото, където едно дете, сформира първите приятелства, учи се да общува и дори как да отстоява позициите си. Ами може да приемем, че аз съм пропуснала всичко това, защото детството ми беше някакво време разделено между бабите, родителите ми и семейните ни приятели, които или още нямаха деца, или пък децата им бяха с по десет години по-големи от мен. Никога ама наистина никога не съм играла пред блока… с деца. Ако се чудите какво, по дяволите, съм правила – ще задоволя любопитството ви. Не знам защо, но първото, което ми идва наум е спомен как баба ме заведе на театрална постановка на Тодор Колев. Спомням си много малко от него, но много ясно как той не спря да осмива хората, които гледаха сериали. Тогава не разбирах аспекта на шегата и дори се почувствах обидена – та аз вече обожавах романтични екранизации. Нямах търпение представлението да свърши и да се прибера вкъщи, но баба, отдавна ме бе възприела като възрастен и аз така, и не споделих колко разочарована съм останала от постановката. Дойдеше ли зима пък – карах ски, качила съм се върху тях едва на три години. Не ме разбирайте погрешно, смея да твърдя, че детството ми беше мечта, особено след като първият ми брат се роди. Вече имах и най-добър приятел. Имах свободата да правя всичко, което пожелая и макар да нямам спомен за чувствата си в тези първи години, след моето раждане, уверена съм, че съм била много щастлива, макар и живеейки повече като възрастен отколкото като дете. Това, за което не бях подготвена обаче – бе действителността. Когато пашкулчето, в което бях отгледана се пропука, нещата не изглеждаха никак добре. Аз бях крайно емоционално момиче, много притеснително и в същото време обичах вниманието. Не знам как тези две крайни противоположности се съвместяват, но аз ги бях събрала в себе си. Няма да излъжа, ако призная, че децата не ме харесваха особено (в момента се смея докато ви признавам това). Не ги виня, аз се държах повече като учителка, отколкото като дете, но до този момент бях общувала предимно с възрастни, а те не измачкваха учебниците си, не плачеха за родителите си сутрин преди училище и със сигурност не се гонеха в свободното си време. В първи клас имах точно две приятелки, с които много се карах, но и много се обичах. Момичета, ако по някаква случайност прочетете тези ми редове – все още ви обичам макар и да се виждаме три пъти в годината!
Не знам дали заради отмъщение, че не се държах като дете, когато се очакваше или нещо друго, но съученичките ми започнаха да драскат или пък да късат тетрадките ми, да изливат вода в раницата и т.н., всеки път, когато излизах от класната стая. Сега подобно нещо, не би ми повлияло по никакъв начин, но да не забравяме – аз не бях възрастен, нищо, че се държах като такъв. Почувствах се толкова нехаресвана и отхвърлена, нещо, което продължи с години. Общувах предимно с момчета, но дори с тях не ми вървеше особено (отново се разсмях, когато се сетих защо). Може да нямах много приятели, но бях много старателна ученичка, спомням си, че за да визуализирам един проект по английски език, взех конструктора на брат си и пристигнах в училище цял час по-рано, за да построя сградата, която да покажа на учителката. Да бъдеш различен обаче си има цена и аз винаги съм плащала и продължавам да плащам своята. Не знам дали е имало ден, в който да са ме обиждали повече отколкото в този. Няма да преувелича, ако кажа, че обидите бяха стотици. Ако се питате защо? Отново ще отговоря. Не знам. Предполагам да се изискват двадесет процента от теб, а ти да искаш да дадеш сто, не се разбираше правилно. Както и да е, този ден дойде и си отиде, но както виждате споменът остана, а и страхът да направя нещо различно също.
Бях пети клас, същата година, в която загубих гласа си за 46 дни. Диагностицираха ме с афония на гласа. За тези от вас, които не са запознати с диагнозата, характеризира се с пълна загуба на говора и невъзможност да се произведат звуци от гласовия апарат. Причините за това може да са много, но конкретно моята бе установена като психологична. Ще ви спестя подробностите, защото този пост така или иначе ще бъде ужасно дълъг, но след месец и половина мълчание, се наложи да ми направят операция на гласните струни, чрез която да си възвърна възможността да говоря. Операцията беше успешна. Още си спомням очите на майка ми, след като доцентката я повика, а аз ѝ казах “мамо”. Предполагам за нея е било все едно го чува за пръв път.
Много често ме питате как започнах да пиша, редно е да кажа, че откакто научих азбуката, ми харесваше да пиша по-дълги и сложни изречения, които да звучат красиво, но истинският смисъл на думата “писане”, открих през онези 46 дни, в които да говоря беше просто невъзможна мечта. Толкова дълго бях събирала всичко, което ми се случва в училище, в себе си, че дневниците ми се превърнаха в най-добрите ми съветници. Четири години по-късно щях да изгоря всеки един от тях, но тогава още не подозирах колко по-зле мога да се чувствам.
Имам социални мрежи от девети клас, докато всичките ми съученици, си създадоха такива, три години по-рано. Предполагам се досещате, че и за това си има причина. Все пак за седем години в едно училище, си бях създала приятелства, както вече споменах… предимно с момчетата. Накрая на тези седем години в един час по музика, те ме повикаха да застана между всички тях и да се снимаме. Снимката се озова в социалните мрежи или по-точно в сайт, който преди повече от десет години беше много популярен – Znih. Мисля, че вече не съществува, затова набързо ще поясня, че наподобяваше онлайн лексикон, който можеше да разгледаш и без регистрация. Не може да си представите коментарите, които прочетох за себе си – от познати и непознати, не разбирах как, но сякаш да не ме харесваш – беше модерно, а да напишеш някоя обида по мой адрес – удоволствие.
Тази случка стана причината да не се снимам… за много дълго време. Искам да вметна, че днес бих се снимала дори и повече, никоя обида не би ме спряла да правя нещата, които обичам, но на дванадесет нямах нито самочувствието, нито опита, нито увереността, че съм по-добра от всичко лошо, което намирах насреща ми.
В осми клас смених училището си и знаете ли – макар да исках да уча езици, кандидатствах в друга гимназия, защото в нея не познавах никого, освен най-близката си приятелка (една от двете, които споменах в началото на този разказ). Мислех си, че ако започна отначало, ще си спестя подмятанията в коридора, смеха зад гърба ми, подигравките, когато реша да променя нещо във външния си вид и т.н., но не стана така. Стана точно обратното, не можеш да избягаш от съдбата си, а аз явно привличах моята като с магнит. Дори няма да описвам периода си в конкретната гимназия, ще кажа само, че дните ми започваха и приключваха с плач, и така и не разказах на някого какво ми се случва. Може би, ако родителите ми знаеха, щеше да е по-лесно.
Накрая на първия срок в осми клас, ми се предостави възможността да замина и уча в Швейцария, в така наречените пансионни училища. Буквално чувствах, че се спасявам. Трябваше да изчакам докрая на учебната година и след това щях да бъда щастлива. Поне така си мислех, но след две години, в които бях влюбена в момче (не казвайте, че на тези години не можеш да изпитваш такива емоции – можеш и може много да боли), което не отговаряше на чувствата ми… разбира се, като някой закон, който не бива да бъде написан, ние написахме нашата история. И нея ще ви я спестя, защото издадох два романа, базирани върху всяко, усещане, което протече през мен за двадесет и пет години.
Излишно е да казвам, че желанието ми да замина не беше каквото бе шест месеца по-рано, макар в училище нищо да не се променяше. И заминах.
Ако до този момент вярвах, че познавам значението на термина “bullying” (форма на агресия, в която някой нарочно и непрестанно причинява дискомфорт или посегателство над друго човешко същество), то интернатът ми показа, че още нищо не съм видяла. И после го видях, и наизустих.
Прекрасни хора, които по една или друга причина, попаднахте на този личен разказ, който ще разделя в две или три части (още не знам колко дълъг ще се получи той), не забравяйте, че без значение през какво преминавате – ВИЕ сте повече от достатъчни и аз ще ви го докажа!
С обич,
просто аз
CONTACT
Hi, I’m Ljubljana Slavenina – writer and fashion blogger.
Thanks for following along my fashion and travel adventures.
contact@ljubljanaslavenina.com
Instagram: @aslavenina / @leslavenina_author
NEWSLETTER
STAY UP TO DATE
Receive news, new posts, and all the new trends straight to your inbox.