ASLAVENINA / ЗА МЕН
Здравейте,
Представяла съм си поне хиляда пъти точно това първо обръщение към вас. Трябва да съм била около осем-деветгодишна, когато заявих на класната си ръководителка, че ще стана писателка. Някак не си се представях като нищо различно, харесваше ми да създавам усещането у съучениците си, че възрастен човек е написал домашната ми работа. Това единствено, защото майка ми отказваше да ми пише съчиненията. Разбира се, жената е била напълно права, но другарчетата ми идваха в клас с перфектни преразкази, написани удома с родителите им, а моите далеч не бяха такива, защото ги пишеше едно хлапе, а не врял и кипял човек. Някъде между споровете с майка ми за домашните, започнах да се старая дяволски в измислянето на разнообразни словосъчетания. Понякога никак не се получаваха, но друг път чувах забележителни коментари и тук-там някое ръкопляскане в час. В един от тези моменти на абсолютна гордост към моята особа, разбрах, че някой ден искам да създавам собствено творчество. Първият ми роман е съвсем отделна история, той в действителност се роди в един период от живота ми, в който си бях отнела самата себе си.
Започнах да го пиша още като дете, не толкова вярвайки, че мога да предам смисъла, който влагах, колкото за душевно успокоение. Не съм убедена в кой момент осъзнах, че искам тази книга да стигне до вас – хората, които четете тези ми редове, но усещането се просмука в мен и се хванах именно за него.
По времето, в което романът ми течеше по белите листове, аз учех в Лондон – Връзки с обществеността, Медии и реклама. Винаги съм била влюбена в професиите, които изискваха мобилност, общуване с много хора и движение.
Докато осемнадесетгодишна се ровех из различни сайтове и се лутах между собствените си интереси, напредването на крайния срок за кандидатстване, и книгите, които поглъщах, трябваше да се спра на кандидатстудентски профил.
Великобритания беше моментно решение, което обаче ми вдъхна увереност и ме научи да се справям самостоятелно. Едва ли някога ще успея да опиша с думи палитрата от цветове и емоции, които този град внесе в ежедневието ми. Същото важи и за професията, с която излязох три години по-късно, когато завърших Middlesex University.
Сега може би сте малко объркани защо хваля професия, която не е тясно обвързана с писането, ще се постарая да ви обясня в следващите няколко изречения.
Не вярвам, че един осемнадесетгодишен човек е достатъчно ориентиран, за да вземе толкова сериозно решение като избора на бъдещата му професия, аз също не бях, но знаех, че умея да пиша и че е невъзможно да изгубя умението си.
Ето защо си избрах профил, с който вярвах, че мога само да надградя онова, което според учителката ми по литература си беше истински талант.
Друг похват обаче ми липсваше – начинът да се изразявам свободно пред хората, когато не съм зад лаптопа си. Имах панически страх, че всеки път ще изглеждам нелепо презентирайки или четейки есетата си пред състудентите си. Бях претърсила достатъчно много форуми, че да знам какво ме очаква, избирайки именно Връзки с обществеността, а аз вярвам в максимата, че човек трябва да се изправя пред страховете си, за да ги преодолява.
Две години след като се дипломирах успешно и посветих почти година от живота си, за да работя, и развивам уменията си, които придобих докато учех в университета, мога да заявя, че съм взела правилното решение.
Сега за блога и този начин на изразяване като цяло. Идеята да имам собствен блог ми бе подхвърляна многократно от приятелите ми. Между другото през последните пет години я чувам поне веднъж седмично, а напоследък дори по-често. Не се чувствах готова да споделям редовно мислите си онлайн, но понеже все повече правех „модерните” за света неща – като пътувания, организиране на различни събития, откриване на онова, което се нарича „тренди” днес, съчетано с моя си собствен начин да бъда модерна и едновременно с това себе си, най-накрая се реших да ви потопя в ежедневието си. То не винаги е перфектно, но си е моето и мога да ви обещая, че абсолютно никога не е скучно.
Тук ще може да откриете МЕН (смея се докато го пиша), хиляди места, които бих ви препоръчала да посетите, още толкова, които да ви нахранят, много мисли за душата, козметични процедури и изпробвани от мен продукти, съчетания на дрехи, и разбира се книгите ми (за момента само първата „Нямаше Бог за нея”).
Прекарах последните пет години да усъвършенствам себе си. Лягах и заспивах с идеята да споделям онова, което научавах с вас. Ако и вие като мен някога сте бленували да осъществите мечтата си, знаете усещането тя да стои на върха на пръста ви. Това е този блог за мен, а вие сте прегръдката, която ми е необходима, за да се гмурна в петгодишното си желание и да го превърна в реалност. Обещавам ви само истината зад всяка една буква, защото единствено с нея се сбъдват чудесата.
Това съм аз, едно двадесет и три годишно момиче (мисля, че ще бъде двадесет и четири годишна докато този блог стане реaлност, хаха), сменило цвета на косата си поне толкова пъти, бягало и настигало се едновременно. Тук няма да намерите постовете, с които сте свикнали онлайн, защото както прекалено често съм чувала да казват за мен „твърде си различна, за да се примириш с всичко онова, което вече съществува”!
Ако това ви се струва като нещо, което ще ви вълнува, усмихва и кара да търсите, то тогава знайте, че винаги ще бъда тук за вас.
С обич,
просто аз
