ASLAVENINA / ЗА ДУШАТА
Някак не ми се иска да започвам всяка публикация със сухото „Здравейте”, докато измисля някое по-точно обръщение, ще ви питам „Kак сте?”. Не мога да прочета мислите ви, но поне вие ще знаете как се чувствате докато четете постовете ми. Случвало ли ви се е дяволски да изгубите пътя? Мхм. Предполагам знаете за какво пиша. Онова чувство, когато ти е пределно ясно, че трябва да станеш от леглото, да се приготвиш за училище, лекции, работа или каквото там имате да правите през деня… и се молите тихичко да сънувате и все още да не е време да се събуждате. Общо взето така се чувствах повече от година.
Някога по средата на този период се преместих и от България заживях във Великобритания. Обожавах новия град, в който живеех, но енергията ми стигаше само до там да се усмихна на мисълта си, че живея в прекрасния Лондон. По снимките, които споделях онлайн изглеждаше, че всичко около мен е чудесно и знаете ли – в действителност живеех не лош живот. Запознах се с много нови хора, които днес са причината да създам този блог – истински приятели, които с всеки ден ме караха да се чувствам така все едно съм изгубила някакво семейство в предходен живот, и което намирах малко по малко в големия град. Учех специалност, която ми доставяше удоволствие, вечерях в прекрасни ресторанти и храната почти винаги си струваше, обикалях музейте и вървях с часове из зелените паркове, но нещо в мен не можеше да се зарадва истински на настоящето. Все се обръщах и гледах в миналото. Сравнявах живота, който живеех с онзи, който някак изтече между пръстите ми. Отне ми точно триста шестдесет и пет дни (не, няма общо с онзи така нашумял игрален филм в последно време, хаха), за да осъзная, че си губя времето и никой няма да ми върне всичко онова, което бях започнала да не забелязвам. Почувствах се фалшива с всичките си глупави снимки и статуси. Един прекрасен ден взех решение да изтрия профила си във Facebook. Отне ми известно време да свикна с промените, които сама въвеждах в живота си. Не си спомням в кой момент реших, че мога да си направя регистрация в Instagram, вече знаех колко обичам да се снимам и бях решена да споделям само кадри, в които съм себе си. Всичко останало ме правеше тъжна. Разбира се, не спирах да пиша. Книгата ми „Нямаше Бог за нея”, се нижеше ред по ред.
Около година след като заживях в града на неограничените възможности, както често пъти го наричам, открих магията на обичта към мен самата. Да ставам от леглото се превърна в прекрасен ритуал, а да посещавам лекциите си ме мотивираше дори и в дъждовните дни (как се случи това, ще разберете по-късно). Чувствах се като човек, който дълго време е бил сляп и глух, но все пак не е загубил надеждата си, че един ден сетивата му отново ще заработят – всяко малко нещо ми доставяше радост и искрена топлина.
Точно две години откакто бях започнала романа си обаче, вдъхновението ми някак угасна. Аз все още можех да пиша, но не и да завърша започнатата си история. Все едно я почувствах стара и много, много далечна. Знаех или поне вярвах, че знам какво искам да разкажа, но мисълта ми оставаше единствено в ума ми.
Около година след като оставих романа си да почива върху рафта (в моя случай в една папка в лаптопа си), взех решение да започна нов такъв. Този роман беше продължение на онзи, който не успявах да довърша. Смеех се с историите, които споделях в него, вълнувах се за трепетите на героите си, скривах тайнствата на истините до които достигах и в действителност вече знаех какво означава щастие. Кая (главната ми героиня), продължаваше да ме вълнува, но тя беше превъплъщение на новия и по-зрял начин на обичане, споделяне и живеене, който самата аз откривах.
Един ден, в който се бях върнала в България за лятната си ваканция и бях заредила хладилника на родителите си с торта, за да изненадам майка си за рождения й ден, баща ми връхлетя през вратата, за да ни съобщи, че баба (майката на мама), е починала. Не знам дали някога сте губили най-любимия си човек, но баба беше именно това за мен. Не случайно и бабата на Кая (моята героиня) е толкова свързана с нея. Та в онази нощ, в която баба си отиде завинаги, аз си обещах, че ще довърша историята, която продължавах да не поглеждам вече година и половина.
Обиколих десетки държави (това е тема на друг пост), за да търся вдъхновението, което бях изгубила и да ви потопя в един свят, от който едва намерих сили да изляза. Още триста шестдесет и пет дни отминаха (отново няма общо с филма), а аз не бях намерила думите, с които да завърша романа си. Между другото вече живеех в България (отново), като решение, което бях взела, за да прекарам известно време с родителите си преди да запиша магистратура. Упражнявах професията, която бях придобила в университета си и мислех единствено и само за книгата, която не успявах да приключа. А и онази другата, която ми носеше удоволствие също си почиваше, та така до тринадесети март тази година. Коронавирусът отключи дълбоката истина в мен, че изглежда никога нямаше да се почувствам готова да приключа с една история, която в действителност отдавна бе свършила за мен. Намерих вдъхновението, което явно бях приспала и завърших романа си.
Всичко това отключи неподозирани тайнства в съзнанието ми и ме накара да повярвам, че няма невъзможни неща. Изпълних обещанието, което дадох на баба си и тя завинаги заживя между страниците на „Нямаше Бог за нея”. Сега работя по новия си роман, който ме усмихва всеки ден, защото е огледало на пътя, който всеки от нас трябва да измине (личния ни път), за да се научим да намираме положителния отговор на въпроса, който ви зададох в началото „Как си?”. Защото, за да бъдете добре, трябва да разровите съзнанието си и да се освободите от всичко токсично, което краде въздуха ви.
ПС. Днес фейсбук профилът ми е възстановен, а аз съм винаги искрена, когато споделям моментите си онлайн.
ПС2. Не забравяйте, ако чуете някоя костица в тялото ви да изпуква, не се правете, че не забелязвате. Спрете. Прочистете дробовете си и си позволете да забавите темпото. Никое лично състезание не може да свърши, ако вие не сте решили да приключи.
С обич,
просто аз
